За Христо Смирненски

ORIGINAL-hristo-smirnenski-01Няколко думи за размисъл за патрона на училището

 

За него – човека, гражданина и поета – сякаш всичко вече е казано. Христо Смирненски живее само двадесет и четири години, завещавайки на българската поезия и литература безсмъртни творби в стихове и проза. Наричат го „слънчевото дете” на националната ни лирика, защото е поет на светлината, на лазурния блясък, на огъня и болката, на възторжената младост. Човешкото обаяние на този „бледолик юноша” покорява с еднаква дълбока сила и в социалното, и в революционното, и в сатиричното му творчество. Динамичният ритъм на неговите песни е породен от поривите на нежното му сърце, в което преливат обичта, топлотата, състраданието. Като орел на могъщото утро творецът устремено възпява щастливия свободен човек, вярата и идеята за спасението, мъката, борбата и смъртта по пътя през сивото и мрачно ежедневие към утрешния ден.

Днес времето е друго, то търси нови песни. Но вечното у Смирненски, което и сега ни е потребно, е силата и обаянието на младостта – най – хубавото време в човешкия живот. Поезията на нашия патрон ни връща с огромната си творческа сила към първоизворите на най – чистите и възторжени чувства – към пенливите извори, за да пием от тях ненапита вода, да се освежим и да заискри в нас пламъкът на младежкия ни ентусиазъм. Защото поезията е онази вълшебница, която запалва дръзки игриви пламъчета в очите и сърцата ни, за да сътворим в непринудени ритми нашите собствени творчески прозрения, нашите малки чудеса.

На нашия патрон

Ти бе светло, лъчезарно дете,

сякаш слънцето грееше в тебе.

И израсна бледолико момче

там далеко, зад синия хребет.

Ючбунарските улици мрачни

всяха смут в неспокойното детство.

И изпълниха в нощите здрачи

със тревога небето беззвездно.

Възмъжалият момък превърна

гняв и мъка в огнена песен.

И, залюбен в тълпите, прегърна

на зората светлика чудесен.

Във света и днес, мрачно тревожен,

щом погледнем поета в очите,

пак капчуци запяват и може

младостта ни да стигне звездите.

Ще поръси ни ябълков цвят

пролетта, златокоса и топла.

Ще запеят щурците край нас

във нощта лунносребърно мокра.

Босоноги ще припкат в дъжда

от игри уморени рошльовци

Ще проблясва – ей тъй, сълза

за ония… гаврошовци.

И в света, в колесница понесъл

страхове и мечти, зло и любов,

ще звънти все гласът на поета

с теменужен и тих благослов.