Няколко думи за размисъл за патрона на училището
За него – човека, гражданина и поета – сякаш всичко вече е казано. Христо Смирненски живее само двадесет и четири години, завещавайки на българската поезия и литература безсмъртни творби в стихове и проза. Наричат го „слънчевото дете” на националната ни лирика, защото е поет на светлината, на лазурния блясък, на огъня и болката, на възторжената младост. Човешкото обаяние на този „бледолик юноша” покорява с еднаква дълбока сила и в социалното, и в революционното, и в сатиричното му творчество. Динамичният ритъм на неговите песни е породен от поривите на нежното му сърце, в което преливат обичта, топлотата, състраданието. Като орел на могъщото утро творецът устремено възпява щастливия свободен човек, вярата и идеята за спасението, мъката, борбата и смъртта по пътя през сивото и мрачно ежедневие към утрешния ден.
Днес времето е друго, то търси нови песни. Но вечното у Смирненски, което и сега ни е потребно, е силата и обаянието на младостта – най – хубавото време в човешкия живот. Поезията на нашия патрон ни връща с огромната си творческа сила към първоизворите на най – чистите и възторжени чувства – към пенливите извори, за да пием от тях ненапита вода, да се освежим и да заискри в нас пламъкът на младежкия ни ентусиазъм. Защото поезията е онази вълшебница, която запалва дръзки игриви пламъчета в очите и сърцата ни, за да сътворим в непринудени ритми нашите собствени творчески прозрения, нашите малки чудеса.
